колко е лесно да помогнеш на някого, да го зарадваш. просто така, защото можеш.
тази вечер обаче, в желанието си да го направя, постигнах обратен ефект - човека се натъжи и обърка, не искал да се чувства длъжен...
трябва ли винаги да има изгода или някакъв повод, за да сме хора?
спи ми се, но май повече ми е криво.
искам да съм таралеж на бузлуджа.
петък, юли 28, 2006
четвъртък, юли 27, 2006
понеделник, юли 24, 2006
понеделник, юли 17, 2006
четвъртък, юли 13, 2006
разхождайки се вчера по шишман, минах покрай 7-мо - най-прекрасното и щуро училище в софия, където завърших основното си образование, преди да поема към ФСГ.
едно лято майка ми, на която явно й беше писнало да виси пред кабинета на директора в 93то, реши, че е крайно време да ме премести в друго школо, където царят ред и дисциплина – добри помощници в учебния процес.
най-подходящо й се стори 7-мо. не зная защо, но бях убедена, че новите ми съученици ще са пълна скука.
дойде 15ти септември, въоръжих се с уокмен и букет и с ясното съзнание, че ми предстои нещо, което просто трябва да се изтърпи, тръгнах.
никога няма да забравя първият учебен ден.
цялото училище беше строено в лявото дворче, а училищния хор пееше тържествени песни. учителките - в официални премени, с блеснал от умиление поглед и отрупани с цветя ръце, наблюдаваха изпод тунинговани прически младото поколение, което им бе поверено за обучение през настоящата година. аз, не успяла да открия класа си, се бях подпряла отстрани на оградата и с досада наблюдавах случващото се в двора.
в момента, когато една мощна жена, която в последствие се оказа директорката, грабна микрофона с явното намерение да държи реч, от един прозорец на сградата на МВР отсреща, метнаха военна димка.
за секунди дворчето се изпълни със задушлив гъст дим – почти нищо не се виждаше на метър разстояние. разнесоха се писъци. хората започнаха да се щурат напред-назад. директорката крещеше по микрофона да запазим спокойствие, но кой ли я слушаше. по едно време изглежда и тя загуби присъствие на духа, защото замлъкна и се присъедини към всеобщата блъсканица на напускащи дворчето хора.
в разнасящия се дим, мернах някакви ентусиасти, които останали в двора, подскачаха и се замерваха с цветя, радвайки се на трагикомедията, в която се беше превърнало откриването на учебната година.
оказа се, че дълбоко съм се заблуждавала. новите ми съучениците бяха големи сладури. бързо заформихме групичка с постоянно ядро от 8 - 9 човечета, която с щуротиите си, смущаваше спокойствието на горките учители и многоуважаемата госпожа директорка:
даскалите си имаха стая за пушене на третия етаж, в която, обвити в тютюнев дим, прекарваха междучасията. започнахме да отваряме вратата и да ги наблюдаваме с интерес от коридора. това ги ядоса и започнаха да я заключват. един ден, в голямото междучасие, пъхнахме кибритена клечка в бравата и я намазахме с каноколит. докато успеят да разбият вратата и да излязат, 4тия час беше минал.
вземах от баща ми конфети в промишлени количества, с които после се замервахме и разпръскахме по коридорите и в кабинетите, получаваше се приказно красиво.
в деня за борба със СПИН, събрахме пари и купихме няколко кутии презервативи. облякохме бели мантии – измайсторени от чаршафи и намацани с червени кръстове и като призраци се понесохме из училището, раздавайки презервативите. не пропуснахме и учителите ;)
пускахме пиратки в малкото стълбище и докато охраната – дебел чичко, запъхтян се носеше към „взрива”, отдалечавайки се от първия етаж и коридорчето на директорите, атакувахме същинската цел, закачайки портрет – пародия на кабинета на диктаторката.
слагахме метлата в рояла на госпожата по музика, изобщо – детска радост, шарени бонбонки.
сформирахме си група и след часовете се събирахме да репетираме. понеже единствено аз не можех да свиря на никакъв инструмент, бях набедена за певица. имахме си соло китара, бас, клавирни, барабани, мениджър и две танцьорки :)
прекарвахме си просто чудесно.
резултатът от преместването ми в 7-мо беше, че посещенията на майка ми при училищни директори продължиха, а аз си намерих нови другарчета. Ванка, Илийка, Сашо, Миленски, Дефо, Зори, Лин, Джена - липсвате ми приятелчета.
едно лято майка ми, на която явно й беше писнало да виси пред кабинета на директора в 93то, реши, че е крайно време да ме премести в друго школо, където царят ред и дисциплина – добри помощници в учебния процес.
най-подходящо й се стори 7-мо. не зная защо, но бях убедена, че новите ми съученици ще са пълна скука.
дойде 15ти септември, въоръжих се с уокмен и букет и с ясното съзнание, че ми предстои нещо, което просто трябва да се изтърпи, тръгнах.
никога няма да забравя първият учебен ден.
цялото училище беше строено в лявото дворче, а училищния хор пееше тържествени песни. учителките - в официални премени, с блеснал от умиление поглед и отрупани с цветя ръце, наблюдаваха изпод тунинговани прически младото поколение, което им бе поверено за обучение през настоящата година. аз, не успяла да открия класа си, се бях подпряла отстрани на оградата и с досада наблюдавах случващото се в двора.
в момента, когато една мощна жена, която в последствие се оказа директорката, грабна микрофона с явното намерение да държи реч, от един прозорец на сградата на МВР отсреща, метнаха военна димка.
за секунди дворчето се изпълни със задушлив гъст дим – почти нищо не се виждаше на метър разстояние. разнесоха се писъци. хората започнаха да се щурат напред-назад. директорката крещеше по микрофона да запазим спокойствие, но кой ли я слушаше. по едно време изглежда и тя загуби присъствие на духа, защото замлъкна и се присъедини към всеобщата блъсканица на напускащи дворчето хора.
в разнасящия се дим, мернах някакви ентусиасти, които останали в двора, подскачаха и се замерваха с цветя, радвайки се на трагикомедията, в която се беше превърнало откриването на учебната година.
оказа се, че дълбоко съм се заблуждавала. новите ми съучениците бяха големи сладури. бързо заформихме групичка с постоянно ядро от 8 - 9 човечета, която с щуротиите си, смущаваше спокойствието на горките учители и многоуважаемата госпожа директорка:
даскалите си имаха стая за пушене на третия етаж, в която, обвити в тютюнев дим, прекарваха междучасията. започнахме да отваряме вратата и да ги наблюдаваме с интерес от коридора. това ги ядоса и започнаха да я заключват. един ден, в голямото междучасие, пъхнахме кибритена клечка в бравата и я намазахме с каноколит. докато успеят да разбият вратата и да излязат, 4тия час беше минал.
вземах от баща ми конфети в промишлени количества, с които после се замервахме и разпръскахме по коридорите и в кабинетите, получаваше се приказно красиво.
в деня за борба със СПИН, събрахме пари и купихме няколко кутии презервативи. облякохме бели мантии – измайсторени от чаршафи и намацани с червени кръстове и като призраци се понесохме из училището, раздавайки презервативите. не пропуснахме и учителите ;)
пускахме пиратки в малкото стълбище и докато охраната – дебел чичко, запъхтян се носеше към „взрива”, отдалечавайки се от първия етаж и коридорчето на директорите, атакувахме същинската цел, закачайки портрет – пародия на кабинета на диктаторката.
слагахме метлата в рояла на госпожата по музика, изобщо – детска радост, шарени бонбонки.
сформирахме си група и след часовете се събирахме да репетираме. понеже единствено аз не можех да свиря на никакъв инструмент, бях набедена за певица. имахме си соло китара, бас, клавирни, барабани, мениджър и две танцьорки :)
прекарвахме си просто чудесно.
резултатът от преместването ми в 7-мо беше, че посещенията на майка ми при училищни директори продължиха, а аз си намерих нови другарчета. Ванка, Илийка, Сашо, Миленски, Дефо, Зори, Лин, Джена - липсвате ми приятелчета.
вторник, юли 04, 2006
дали прасетата от фермата на животните са хапвали и месо? нали накрая пиеха уиски и ходеха на два крака, хм...
размисли по оруел и маргарин с растителни фибри
(What's The Story) Morning Glory
имало едно време планета, на която живеели говорещи животни. какво говорели ли - магарето казвало "всички пътища водят към теб", а козата "мен ако нямаш, нямаш нищо", но най-популярни сред животните били изпълнителите - зая и контрабаса с хита - "шматка косатка".
хората на планетата били вегетарианци - как да се хранят те с говорещите животни.
един прекрасен ден, завалял дъжд, от който проговорили растенията.
изпаднали от менюто?
happy end - хората и животните се научили да ядат камъни и всички заживели щастливо?
unhappy end - всички умрели от глад или се изяли помежду си?
the end - на всяка планета има хора, животни и растения. всички могат да говорят. често - глупости. понякога не казват нищо. също като мен.
размисли по оруел и маргарин с растителни фибри
(What's The Story) Morning Glory
имало едно време планета, на която живеели говорещи животни. какво говорели ли - магарето казвало "всички пътища водят към теб", а козата "мен ако нямаш, нямаш нищо", но най-популярни сред животните били изпълнителите - зая и контрабаса с хита - "шматка косатка".
хората на планетата били вегетарианци - как да се хранят те с говорещите животни.
един прекрасен ден, завалял дъжд, от който проговорили растенията.
изпаднали от менюто?
happy end - хората и животните се научили да ядат камъни и всички заживели щастливо?
unhappy end - всички умрели от глад или се изяли помежду си?
the end - на всяка планета има хора, животни и растения. всички могат да говорят. често - глупости. понякога не казват нищо. също като мен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)