разхождайки се вчера по шишман, минах покрай 7-мо - най-прекрасното и щуро училище в софия, където завърших основното си образование, преди да поема към ФСГ.
едно лято майка ми, на която явно й беше писнало да виси пред кабинета на директора в 93то, реши, че е крайно време да ме премести в друго школо, където царят ред и дисциплина – добри помощници в учебния процес.
най-подходящо й се стори 7-мо. не зная защо, но бях убедена, че новите ми съученици ще са пълна скука.
дойде 15ти септември, въоръжих се с уокмен и букет и с ясното съзнание, че ми предстои нещо, което просто трябва да се изтърпи, тръгнах.
никога няма да забравя първият учебен ден.
цялото училище беше строено в лявото дворче, а училищния хор пееше тържествени песни. учителките - в официални премени, с блеснал от умиление поглед и отрупани с цветя ръце, наблюдаваха изпод тунинговани прически младото поколение, което им бе поверено за обучение през настоящата година. аз, не успяла да открия класа си, се бях подпряла отстрани на оградата и с досада наблюдавах случващото се в двора.
в момента, когато една мощна жена, която в последствие се оказа директорката, грабна микрофона с явното намерение да държи реч, от един прозорец на сградата на МВР отсреща, метнаха военна димка.
за секунди дворчето се изпълни със задушлив гъст дим – почти нищо не се виждаше на метър разстояние. разнесоха се писъци. хората започнаха да се щурат напред-назад. директорката крещеше по микрофона да запазим спокойствие, но кой ли я слушаше. по едно време изглежда и тя загуби присъствие на духа, защото замлъкна и се присъедини към всеобщата блъсканица на напускащи дворчето хора.
в разнасящия се дим, мернах някакви ентусиасти, които останали в двора, подскачаха и се замерваха с цветя, радвайки се на трагикомедията, в която се беше превърнало откриването на учебната година.
оказа се, че дълбоко съм се заблуждавала. новите ми съучениците бяха големи сладури. бързо заформихме групичка с постоянно ядро от 8 - 9 човечета, която с щуротиите си, смущаваше спокойствието на горките учители и многоуважаемата госпожа директорка:
даскалите си имаха стая за пушене на третия етаж, в която, обвити в тютюнев дим, прекарваха междучасията. започнахме да отваряме вратата и да ги наблюдаваме с интерес от коридора. това ги ядоса и започнаха да я заключват. един ден, в голямото междучасие, пъхнахме кибритена клечка в бравата и я намазахме с каноколит. докато успеят да разбият вратата и да излязат, 4тия час беше минал.
вземах от баща ми конфети в промишлени количества, с които после се замервахме и разпръскахме по коридорите и в кабинетите, получаваше се приказно красиво.
в деня за борба със СПИН, събрахме пари и купихме няколко кутии презервативи. облякохме бели мантии – измайсторени от чаршафи и намацани с червени кръстове и като призраци се понесохме из училището, раздавайки презервативите. не пропуснахме и учителите ;)
пускахме пиратки в малкото стълбище и докато охраната – дебел чичко, запъхтян се носеше към „взрива”, отдалечавайки се от първия етаж и коридорчето на директорите, атакувахме същинската цел, закачайки портрет – пародия на кабинета на диктаторката.
слагахме метлата в рояла на госпожата по музика, изобщо – детска радост, шарени бонбонки.
сформирахме си група и след часовете се събирахме да репетираме. понеже единствено аз не можех да свиря на никакъв инструмент, бях набедена за певица. имахме си соло китара, бас, клавирни, барабани, мениджър и две танцьорки :)
прекарвахме си просто чудесно.
резултатът от преместването ми в 7-мо беше, че посещенията на майка ми при училищни директори продължиха, а аз си намерих нови другарчета. Ванка, Илийка, Сашо, Миленски, Дефо, Зори, Лин, Джена - липсвате ми приятелчета.